Много хора, ако не и всички не говорят за нея. Но тя е там и тук, измежду живота на всички ни. Хората сме съвършенни същества, но само бегло погледнато. Въпреки структурата, подредбата и биологичните закони на нашата физика и психика, ние сме подвластни и на един друг закон, който пречупва определението за съвършенство. Законът на времето. Душата ни може би представлява един пясък в стъкленица, наподобяващ часовникът, който обръщайки се, отброява секундите, като пренася малките песъчинки от общото цяло на едното пространство в другото. И човешката същност не е по-различна от това. Тъгата идва не от факта за свършека, а от реалната липса на материалната обвивка на някого.             Завършекът обаче, не винаги започва с перманентното затваряне на очите. Понакога е по зловещ краят ни. Понякога човек умира приживе и се вписва в книгата на жътваря като дважди приключил своето съществуване. Съществуват два свята с два различни закона за болката. Единият е светът, в който когато си приготвяш сутришното кафе, бързаш да приемеш дозата си и неволно и необмислено докосваш врялата течност до устните си и мигновено усещаш колко болезнено си се опарил. Другият – това е светът на чувтсвата. Светът, в който пресичаш улицата, минаваш на другият тротоар и точно когато завиваш зад ъгъла, виждаш, че под любимото ти дърво, под което обикновено спи сянката му, сега е „заспало” малко птиче, паднало завинаги от своето гнездо. Два свята с несравними по сила тежести. Когато умре първият, миг преди да дойде краят си казваш: „Господи, какво изпускам”, но когато първи умре вторият, тогава дори нямаш време да осъзнаеш какво си имал.             Съдбата на човек никога не е била щедра домакиня за странстващи гости, затова при всички случаи печеливша е тя. Но въпреки всичко, душата не е материя. Тя е нещо, за което никой не е сигурен, че съществува и въпреки това всеки носи в себе си. Някой бе казал, че когато човек умира, той олеква с точно 21 грама. Това значи ли, че съществуването на душата приключва до тук? Съвсем не, бих казал аз. Трудното ходене е точно тук – в реалният ад, където злото е непобедимо, не защото е силно и стои но трона си, а защото е слабо, но е разпръснато във всеки у нас. Точно тези 21 грама са нашата свобода. Избягването от вечният затвор, излизането от опакованият почти за винаги колет с неотбелязан адрес на етикета. Пътуване към свободата. Веднъж излязла тази „нищожна” тежест поставя началото на свободната вековност. А кой знае, може би е път към някой друг колет?